Публикуваме статията на Майкъл Хобс за Хъфингтън Поуст с убеждението в универсалността на проблемите, за които говори тя. Преводачът на статията, Владислав Петков, работи и по статия на Бен Милър за Слейт, която полемизира с някои от тезите на Хобс по-долу, и която се надяваме да публикуваме скоро.

Преди се вълнувах много, когато ми свършеше метът.^[1]

Това е приятелят ми Джеръми.

„Когато имаш, казва той, трябва да продължаваш да го използваш. Когато свърши, си мислиш – О, добре, сега мога да се върна обратно към живота си. Будувах цели уикенди, ходех по секс партита и после се чувствах като парцал до сряда. Преди две години минах на кокаин, защото така можех да работя на следващия ден“.

Джеръми ми разказва това от болнично легло, шест етажа над Сиатъл. Не иска да ми каже точните обстоятелства около предозирането си – само, че някой непознат се е обадил на линейка, а той се е събудил тук.

Джеръми не е приятелят, с когото очаквах да имам такъв разговор. Допреди няколко седмици нямах никаква идея, че използва нещо по-тежко от мартини. Той е спретнат, интелигентен, не яде глутен, въобще такъв тип човек, който носи риза за работа, независимо кой ден от седмицата е. Първият път, когато се срещнахме – преди три години, ме попита дали знам добро място за кросфит. Днес, когато го питам как е престоят му в болницата дотук, първото нещо, което ми казва е, че няма Wi-Fi и много изостава със служебните мейли.

„Наркотиците бяха комбинация от скука и самота“, казва той. „Прибирах се вкъщи след работа изтощен в петък вечер – и сега какво? Тъй че се обаждах да ми доставят мет и проверявах в интернет дали има някакви партита. Или правех това, или гледах някакъв филм сам“.

Джеръми^[2] не е единственият ми гей приятел с проблеми. Такъв е и Малкълм, който рядко напуска къщата си, освен за работа, защото тревожността му се влошава. Такъв е и Джаред, чиито депресия и телесна дисморфия постепенно са свили социалния му живот до мен, фитнеса и интернет свалките. Такъв беше и Крисчън, вторият мъж, когото някога съм целувал, и който се самоуби на 32-годишна възраст, две седмици, след като гаджето му скъса с него. Крисчън отишъл в магазин за парти аксесоари, наел бутилка с хелий, започнал да го вдишва, после писал на бившия си и му казал да дойде, за да е сигурен, че ще намери тялото.

От години наблюдавам растящата разлика между моите хетеросексуални приятели и гей приятелите ми. Докато половината от социалното ми обкръжение изчезва във връзки, деца и предградия, другата половина се бори с изолация и тревожност, твърди наркотици и рисков секс.

Нищо от това не отговаря на наратива, който ми разказваха; този, който разказвах на себе си. Също като мен Джеръми не е отраснал с подигравки от връстниците си и не е отхвърлен от семейството си. Не си спомня някога да са го наричали „педал“. Отгледан е в предградие на Западния бряг от майка лесбийка. „Тя се разкри пред мен, когато бях на 12“, казва той. „И две изречения по-късно ми каза, че знае, че съм гей. Аз едва го осъзнавах в този момент“.

С Джеръми сме на 34. В рамките на живота ни гей общността е постигнала по-голям прогрес в правното и общественото си приемане от всяка друга демографска група в историята. В моите неотдавнашни юношески години гей браковете бяха далечна мечта, нещо, което вестниците все още слагаха в кавички. Сега те са превъплътени в закон от Върховния съд. Обществената подкрепа за гей браковете се е покачила от 27 процента през 1996 г. до 61 процента през 2016 г. В поп културата преминахме от „Cruising“ през „Queer Eye“ до „Moonlight”. Гей героите в днешно време са толкова често срещани, че дори им е позволено да имат недостатъци.

Според различни проучвания гей хората в момента са между 2 и 10 пъти по-склонни да отнемат живота си от хетеросексуалните.

Въпреки това, докато празнуваме обхвата и скоростта на тази промяна, нивата на депресия, самотност и употреба на наркотици в гей общността остават заклещени на същото място, на което са от десетилетия. Според различни проучвания гей хората в момента са между 2 и 10 пъти по-склонни да отнемат живота си от хетеросексуалните. Двойно по-вероятно е да имаме сериозен период на депресия. И също като последната епидемия, която преживяхме, травмата изглежда е концентрирана сред мъжете. Според анкета сред гей мъже, които наскоро са пристигнали в Ню Йорк, три четвърти страдат от тревожност или депресия, злоупотребяват с алкохол или наркотици, или правят рисков секс – или някаква комбинация от трите. Въпреки цялото говорене за нашите „избрани семейства“, гей мъжете имат по-малко близки приятели от хетеросексуалните или от гей жените. В анкета сред хората, предоставящи услуги в ХИВ клиники, един респондент отговаря: „Не става въпрос за това дали знаят как да спасят живота си. Става въпрос за това дали знаят, че си струва животите им да бъдат спасени“.

Няма да се преструвам, че съм безпристрастен към всичко това. Аз съм постоянно необвързан гей мъж, който е отраснал в ярко син^[3] град от родители, членуващи в сдружението на родители и приятели на ЛГБТ хора PFLAG. Не съм познавал никого, който е починал от СПИН, никога не съм усещал пряка дискриминация и се разкрих като гей в свят, в който бракът, къщата в предградията и златният ретрийвър бяха не само възможни, но и очаквани. Въпреки това обаче съм започвал и спирал психотерапия повече пъти, отколкото съм инсталирал и изтривал Grindr.

„Брачното равенство и промените в правното положение бяха подобрения за някои гей мъже“, казва Кристофър Стълтс, изследовател в Нюйоркския университет, който изучава разликите в психичното здраве на гей и хетеросексуалните мъже. „Но за много други хора бяха разочарование. Да, имаме този правен статут и въпреки това нещо все още е неизпълнено“.

Това чувство на празнота, оказва се, не е само американски феномен. В Холандия, където гей браковете са легални от 2001 г., гей мъжете са все още три пъти по-податливи на разстройства на настроението от хетеросексуалните мъже, както и 10 пъти по-склонни да се самонаранят. В Швеция, където има гражданско партньорство от 1995 г. и пълно брачно равенство от 2009 г., омъжените мъже, извършващи самоубийство, са три пъти повече от женените мъже.

Всички тези непоносими статистики водят до едно заключение: все още е опасно отчуждаващо да живееш живота си като мъж, привличан от други мъже. Добрата новина все пак е, че епидемиолози и социални учени са по-близо от всякога да разберат всички причини за това.

Травис Салуей, изследовател от Центъра за контрол на болестите във Ванкувър, е прекарал последните пет години в опити да разбере защо гей мъжете продължават да се самоубиват.

„Определящата характеристика на гей мъжете в миналото беше самотата на килера^[4]“, казва той. „Но сега имаме милиони гей мъже, които са излезли от килера, а чувстват същата изолация“.

Обядваме в долнопробен нудъл бар. Ноември месец е, той носи джинси, гумени ботуши и брачен пръстен.

„Омъжен, а?“, казвам.

„Дори моногамно“, отговаря той. „Мисля, че ще ни направят почетни граждани“.

Салуей е отраснал в Селина, Охайо, ръждясващ заводски град с около 10 000 жители. От онези места в които според него бракът се конкурира с колежа сред 21-годишните. Тормозили са го заради това, че е гей, преди самият той да го знае. „Бях женствен и пях в хор“, казва той. „Това беше достатъчно“. Така че започнал да внимава. Имал приятелка през по-голямата част от времето в гимназията и се опитвал да избягва момчетата – както романтично, така и платонично – докато не се разкарал оттам.

В края на първото десетилетие на 21-и век вече бил социален работник и епидемиолог и – също като мен – останал поразен от растящата пропаст между неговите гей и хетеро приятели. Започнал да се чуди дали историята, която винаги е чувал за гей мъжете и душевното здраве, не била непълна.

Когато това несъответствие между гей и хетеро мъжете е забелязано за пръв път през 50-те и 60-те, докторите смятат, че това е симптом на самата хомосексуалност, просто една от многото манифестации на това, което по онова време наричат „сексуална инверсия“. Но с възхода на движението за гей права хомосексуалността изчезва от списъка си с психични заболявания и обяснението вече е травма. Гей мъжете са изхвърляни от семействата си, любовният им живот е незаконен. Разбира се, че имат притеснително високи нива на самоубийства и депресия. „Това беше и моето разбиране“, казва Салуей. „Самоубийствата сред гей мъжете са продукт на отминал период или са концентрирани сред подрастващи, които не виждат друг изход“.

Виждаме гей мъже, които никога не са били сексуално или физически нападани, но имат симптоми на посттравматичен стрес като хора, които са били на бойното поле или са били изнасилени.

Но тогава започнал да гледа данните. Проблемът не бил само в самоубийствата, не се проявявал само сред тийнейджърите, нито само в райони, опетнени с хомофобия. Той открива, че гей мъже навсякъде, на всякаква възраст, имат по-високи нива на сърдечно-съдови заболявания, рак, инконтиненция, импотентност, алергии и астма – каквото и да добавите, имаме го. По-късно Салуей разбира, че в Канада повече гей мъже умират от самоубийство, отколкото от СПИН и това е така от години. (Това може да е ситуацията и в САЩ, според него, но никой не си е направил труда да го изследва).

„Виждаме гей мъже, които никога не са били сексуално или физически нападани, но имат симптоми на посттравматичен стрес като хора, които са били на бойното поле или са били изнасилени“, казва Алекс Кеуроглиан, психиатър в Центъра за изследване на населението на Института Фениуей.

Гей мъжете са, както се изразява Кеуроглиан, „заредени в очакване на отхвърляне“. Ние постоянно анализираме социални ситуации и търсим начини, по които може да не паснем в тях. Имаме проблем да се заявим. Преиграваме социалните си неудачи отново и отново.

Най-странното нещо за тези симптоми е, че повечето от нас изобщо не гледат на тях като на симптоми. След като изследва данните, Салуей започва да интервюира гей мъже, които са направили опит за самоубийство и са оцелели.

„Когато ги попиташ защо са опитали да се самоубият – казва той – повечето от тях не споменават нищо, свързано с това, че са гей“. Вместо това му казват, че имат проблеми с връзките си, проблеми в кариерата, проблеми с парите. „Те не чувстват, че сексуалността им е най-забележителният аспект от живота им. Но въпреки това, са значително по-склонни да се самоубият“.

Терминът, който изследователите използват, за да обяснят това явление, е „малцинствен стрес“. В своята най-пряка форма той е нещо доста просто: да си член на маргинализирана група изисква допълнителни усилия. Когато си единствената жена в бизнес среща, или единственият чернокож в общежитието, трябва да мислиш на едно ниво, на което членовете на мнозинството не се налагат да мислят. Ако противоречиш на шефа си, или пък ако не му противоречиш, дали отговаряш на стереотипа за жена на работното място? Ако не изкараш висока оценка на теста, дали хората ще си помислят, че е заради расата ти? Дори и да не си жертва на явна стигма, постоянното обмисляне на такива въпроси взима своята цена с времето.

За гей хората този ефект е усилен от факта, че нашият статус на малцинство е скрит. Не само трябва да вършим тази допълнителна работа и да си задаваме всички тези вътрешни въпроси още откакто сме на 12-годишна възраст, но трябва да го правим без да можем да говорим с нашите приятели или родители за това.

Джон Пачанкис, изследовател на стреса в Йейл, казва, че истинската вреда се нанася през около петте години между осъзнаването на сексуалността и споделянето с други хора. Дори сравнително малки фактори, причиняващи стрес, имат несъразмерен ефект в този период – не защото са пряко травматични, а защото започваме да ги очакваме. „Никой не трябва да те нарече „мека китка“, за да започнеш да нагаждаш поведението си по такъв начин, че да избегнеш да те наричат така“, казва Салуей.

Джеймс, към момента 20-годишен и предимно разкрит, ми разказва как в седми клас, когато бил 12-годишен и прикрит, негова съученичка го попитала какво мисли за друго момиче. „Ами, прилича ми на мъж“, отговорил той, без да се замисля, „Така че да, може би бих правил секс с нея“. Веднага се паникьосал. „Мислех си – дали някой чу? Дали са казали на някой друг, че съм се изказал така?“.

Аз също прекарах юношеските си години така: винаги внимателен, изпускащ някаква реплика, стресиращ се, свръхкомпенсиращ. Веднъж, в един воден парк, един от приятелите ми в училище ме хвана да го оглеждам, докато чакахме за пързалка. „Пич, загледа ли ме току-що?“, попита ме той. Успях да се измъкна – с нещо като „Съжалявам, не си мой тип“, а след това седмици наред се притеснявах какво си мисли за мен. Той никога не повдигна темата. Но целият тормоз се случи в главата ми.

„Травмата за гей мъжете е в продължената ѝ същност“, казва Уилям Елдър, изследовател на сексуалните травми и психолог. „Ако преживееш едно травматично събитие, имаш такъв вид посттравматично разстройство, което може да се преодолее за четири до шест седмици терапия. Но ако преживяваш малки стресиращи моменти с години – малки неща, за които се чудиш „Това заради сексуалността ми ли се случи?“ – това може да бъде по-лошо“.

Или, както го обяснява Елдър, да си в килера е като да те удрят леко по ръката, отново и отново. В началото е дразнещо. След известно време става вбесяващо. В крайна сметка започваш да мислиш за него постоянно.

И тогава стресът, причинен от всекидневното справяне с това, започва да се натрупва в тялото ти.

Да растеш като гей, изглежда, е лошо за човек по много от начините, по които е лошо да расте в крайна бедност. Изследване от 2015 г. открива, че гей хората произвеждат по-малко кортизол – хормонът, който регулира стреса. „Системите им са постоянно активни в младежките години и като резултат започват да действат по-мудно, когато са възрастни“, казва Кейти Маклахлин, един от авторите на изследването. През 2014 г. учени сравняват сърдечносъдовите рискове между хетеросексуални и гей тийнейджъри. Те откриват, че гей младежите нямат по-голям брой „стресиращи житейски събития“ (т.е. хетеросексуалните също имат проблеми), но тези, които преживяват, нанасят повече вреди на нервната им система.

Анеса Флентие, изследовател на стреса в Калифорнийския университет, Сан Франциско, се занимава с ефектите от стреса на малцинството върху генната експресия. Тя обяснява, че всички тези малки удари се комбинират с нашата адаптация към тях и се превръщат в „автоматизиран начин на мислене, който никога не се променя или изключва, дори 30 години по-късно“. Независимо дали го осъзнаваме, телата ни пренасят килера с нас в зрелите ни години. „Нямаме инструментите, с които да се справим със стреса като деца, а после не го разпознаваме като травма като възрастни“, казва Джон, бивш консултант, който напуска работа си преди две години, за да се занимава с керамика и да води приключенски екскурзии в планините Адирондак. „Интуицията ни е да се справяме с нещата така, както сме се справяли с тях като деца“.

Дори Салуей, който посвещава кариерата си на това да разбере малцинствения стрес, казва че има дни, в които се чувства некомфортно да се разхожда във Ванкувър с партньора си. Никой никога не ги е нападал, но се е случвало някакви загубеняци да викат обидни думи по тях на публични места. Това не трябва да ти се случи много пъти, за да започнеш да го очакваш, за да започне сърцето ти да бие малко по-бързо, когато видиш да приближава кола.

Но малцинственият стрес не обяснява изцяло защо гей мъжете имат толкова широк кръг от здравословни проблеми. Защото докато първата порция щети се случва преди да излезем от килера, втората – и може би по-жестоката – идва след това.

Има хора, които правят много секс, защото е забавно. И това е окей. Но аз продължавах да се опитвам да търся нещо в секса, което просто не беше там – социална подкрепа или компания.

Никой никога не е казвал на Адам да не се държи женствено. Но той, също като мен и като повечето от нас, някак си го научава.

„Никога не съм се притеснявал, че семейството ми може да е хомофобски настроено“, казва той. „Правех различни неща, като например да увия одеяло около себе си като рокля и да танцувам в задния двор. Родителите ми го сметнаха за сладко, така че го записаха на видео и го показаха на баба ми и дядо ми. Когато всички гледаха касетата, аз се скрих зад дивана, защото бях много засрамен. Трябва да съм бил на шест или седем“.

До времето, в което започва гимназия Адам се научил да управлява маниерите си толкова добре, че никой да не подозира, че е гей. Въпреки това, казва той, „не можех да се доверя на никого, защото имах тази тайна. Трябваше да се вървя през света като самотен агент“.

Разкрил се на 16-годишна възраст, след това завършил и се преместил в Сан Франциско, където започнал да работи по превенция на ХИВ. Но усещането за дистанция с останалите хора не го напуснала. Затова започнал да го лекува, по негови думи, „с много, много секс“. „Това е най-достъпният ни ресурс в гей общността. Убеждаваш себе си, че ако правиш секс с някого, това е интимен момент. Но това спря да бъде опора“.

Работил дълги часове. Прибирал се изтощен, пушил малко трева, наливал си чаша червено вино и започвал да обикаля из приложенията за свалки в търсене на някого, когато да покани у тях. Понякога двама или трима мъже един след друг. „След като затварях вратата на последния, си помислях, това не е било точно в десетката, затова търсех някой друг“.

Това продължило години. На миналия Ден на благодарността Адам се прибрал вкъщи да види родителите си и изпитал натрапчива нужда да прави секс, защото бил много стресиран. Когато най-после намерил някой наблизо, който бил навит, Адам влязъл в спалнята на родителите си започнал да рови в чекмеджетата в търсене на Виагра.

„Значи това беше моментът, в който удари дъното?“, питам.

„Това беше третият или четвъртият, да“, казва той.

Сега Адам е в 12-стъпкова програма за пристрастеност към секса. Не е правил секс от шест седмици. Преди това е карал без секс най-много три или четири дни.

„Има хора, които правят много секс, защото е забавно. И това е окей. Но аз продължавах да се опитвам да търся нещо в секса, което просто не беше там – социална подкрепа или компания. Това беше начин да не трябва да се справям с живота си. И продължавах да отричам, че това е проблем, защото винаги си казвах: Разкрих се, преместих се в Сан Франциско, приключих, направих това, което трябваше да направя като гей“.

В продължение на десетилетия психолозите мислят по същия начин: че основният етап от формирането на идентичността на един гей мъж се свежда до разкриването и че щом най-после се чувстваме комфортно със себе си, можем да започнем да градим живота си в общност от хора, които са преминали през същото нещо. Но през последните 10 години учени откриват, че борбата да намериш мястото си и да бъдеш приет става дори по-интензивна. Проучване, публикувано през 2015 г., открива че нивата на безпокойство и депресия са по-високи сред мъже, които са се разкрили наскоро, сравнено с мъже, които са все още прикрити.

Гей мъжете просто не се държат добре един към друг.

„Излизаш от килера и очакваш да си пеперуда, а гей общността ти избива идеализма“, казва Адам. „След разкриването си отидох в Западен Холивуд, защото мислех, че там ще са моите хора. Но беше истински ужасяващо. Има само гей възрастни и изобщо не е приветливо за гей младежи. Напускаш къщата на майка си и отиваш в гей клуб, където много хора са друсани и си мислиш – това е моята общност? Това е шибана джунгла“.

„Разкрих се, когато бях на 17 и не успях да намеря място за себе си на гей сцената“, казва Пол, софтуерен разработчик. „Исках да се влюбя, както бях виждал хетеросексуалните да правят по филмите. Но се чувствах само като парче месо. Беше толкова лошо, че ходех до супермаркет, който беше на 40 минути, вместо до този, който беше на 10 минути, защото се страхувах да вървя по гей улицата“.

Думата, която чувам от Пол – от всички, всъщност – е „ре-травматизиран“. Израстваш с тази самота, с много натрупан багаж, и пристигаш в Кастро или Челси или Бойстаун,^[5] мислейки си, че най-после ще бъдеш приет като такъв, какъвто си. И тогава осъзнаваш, че всички останали тук също носят багажа си. Изведнъж вече не си отхвърлен заради това, че си гей. А заради теглото ти, доходите ти или расата ти. „Тормозените деца от нашата младост са пораснали и на свой ред са започнали да тормозят“, казва Пол.

„Особено гей мъжете просто не се държат добре един към друг“, казва Джон, гидът на приключенски екскурзии. „В поп културата драг кралиците са известни със своите грубости и всичко е ха-ха-ха. Но това гадно отношение е почти патологично. Всички ние сме били сериозно объркани или сме се лъгали в един немалък период от младостта си. Но не се чувстваме комфортно да показваме това на други хора. Така че им показваме това, което светът ни е показал, което е да бъдем гадни“.

Всеки гей мъж, който познавам, носи умствено портфолио от всички гадни неща, които друг гей мъж му е казал или направил. Веднъж отидох на среща и пичът стана веднага, каза, че съм по-нисък, отколкото изглеждало на снимките, и си тръгна. Член от плувния отбор на Алекс, фитнес инструктор в Сиатъл, му казал: „Ще игнорирам лицето ти, ако ме чукаш без презерватив“. Мартин, британец, който живее в Портланд, напълнял с 4 килограма, откакто се преместил и получил съобщение в Grindr – на Коледа – което гласяло: „Преди беше толкова секси. Жалко, че си оплескал нещата“.

За други малцинства да живееш в общност с хора като теб е обикновено свързано с по-ниски нива на безпокойство и депресия. Помага да си близо до хора, които инстинктивно те разбират. Но за нас ефектът е обратен. Няколко проучвания показват, че да живееш в гей квартал предвещава по-високи нива на рисков секс, използване на амфетамини и по-малко време, прекарано в общностни дейности като доброволчество или спортуване. Според проучване от 2009 г., гей мъжете, които са по-свързани с гей общността, са по-малко задоволени от своите романтични връзки.

Мъжествеността е нещо несигурно. Тя трябва постоянно да се проиграва или защитава или овладява.

„Гей и бисексуалните мъже говорят за гей общността като сериозен източник на стрес в живота си“, казва Пачанкис. Основната причина за това, според него е, че „вътрегруповата дискриминация“ нанася повече вреди на психиката ти, отколкото това да си отхвърлен от членове на мнозинството. Лесно е да игнорираш, да завъртиш очи или да покажеш среден пръст на хетеросексуални, които не те харесват, защото… все тая, не се нуждаеш от одобрението им така или иначе. Но отхвърлянето от други гей хора се усеща като загуба на единствения начин, по който създаваш приятелства и намираш любов. Да си отблъснат от собствените си хора боли повече, защото повече се нуждаеш от тях.

Изследователите, с които говорих, обясняват, че гей мъжете нанасят подобни вреди един на друг по две основни причини. Първата – и тази, която чух по-често – е че гей мъжете се отнасяме кофти един с друг предимно защото сме мъже.

„Предизвикателствата на мъжествеността се усилват в общност от мъже“, казва Пачанкис. „Мъжествеността е нещо несигурно. Тя трябва постоянно да се проиграва или защитава или овладява. Виждаме го в изследванията: можеш да застрашиш мъжествеността на мъжете и да наблюдаваш глупостите, които започват да правят. Започват да стават по-агресивни, да предприемат финансови рискове, искат да удрят разни неща“.

Това помага за обяснението и на широкоразпространената стигма срещу женствените мъже в гей общността. Според Дейн Уикър, клиничен психолог и изследовател в Дюк, повечето гей мъже признават, че искат да се срещат с мъжествени мъже, както и че биха искали да се държат по-мъжествено. Може би това се дължи на факта, че мъжествените мъже исторически са можели по-лесно да се впишат в хетеросексуалното общество. Или може би е интернализирана хомофобия: женствените гей мъже все още стереотипно се мислят като пасивни, приемащите партньори при анален секс.

Двугодишно дългосрочно изследване открива, че колкото по-дълго гей мъжете са вън от килера, толкова по-вероятно е да започнат да изпълняват и двете роли в секса или да станат активни. Според изследователите това упражнение, умишлените опити да изглеждаш по-мъжествен и да приемеш различна роля в секса, е само един от много начини, по които гей мъжете оказват натиск един върху друг да набират „сексуален капитал“, еквивалент на ходенето на фитнес или скубането на вежди.

„Единствената причина, поради която започнах да тренирам, беше, за да имам правдоподобен вид на активен“, казва Мартин. Когато се разкрива, той е сигурен, че е прекалено слаб, прекалено нежен и че пасивните ще смятат, че е един от тях. „Така  започнах да фалшифицирам цялото това хипермъжествено поведение. Моят приятел забеляза наскоро, че все още понижавам гласа си с октава винаги, когато поръчвам питиета. Това е остатък от първите ми няколко години като открит гей, когато смятах, че трябва да говоря с глас като на Крисчън Бейл в „Батман“, за да си осигурявам срещи“.

Грант, 21-годишен, израснал в Лонг Айлънд, а сега живеещ в Хелс Китчън, казва, че се е притеснявал за начина, по който стои – ръце на бедрата, единия крак леко килнат като на танцьорка от Рокетс. В десети клас започнал да наблюдава позите на преподавателите си мъже и умишлено да стои с разтворени крака, с ръце, пуснати отстрани.

Всички плащат цената на тези норми на мъжественост, дори и практикуващите ги. При женствените гей мъже има по-високи рискове от самоубийство, самота и душевни болести. Мъжествените гей мъже от своя страна са по-тревожни, правят повече рискован секс и използват наркотици и цигари с по-голяма честота. Едно изследване, търсещо отговор на въпроса защо животът в гей общността увеличава депресията, открива че такъв ефект има само сред мъжествените гей мъже.

Приложенията за свалки просто ни предоставят ефикасен начин да се чувстваме грозни.

Втората причина, поради която гей общността причинява стрес на своите членове, не се отнася до това защо се отблъскваме един друг, а как.

През последните 10 години традиционните гей пространства – барове, нощни клубове, сауни – започват да изчезват и се заменят от социалните медии. Поне 70 процента от гей мъжете сега използват приложения за свалки като Grindr и Scruff, за да се срещат. През 2000-та година около 20 процента от гей двойките се запознават онлайн. До 2010-та цифрата достига 70 процента. Същевременно делът гей двойки, които са се запознали чрез приятели, пада от 30 процента на 12 процента.

Обикновено, когато чуваме за шокиращото превъзходство на приложенията за свалки в живота на гей хората (най-популярното, Grindr, твърди че средностатистическият потребител прекарва по 90 минути на ден в приложението) това е в някоя паникьосваща медийна история за убийства, за хомофоби, които тролят приложенията в търсене на жертви, или за притеснителните сцени на „химсекс“^[6], които се появяват в Лондон и Ню Йорк. И да, това наистина са проблеми. Но истинският ефект на приложенията е по-тих, за него се говори по-малко и в някакъв смисъл е по-важен: за много от нас те са се превърнали в основния начин, по който си взаимодействаме с други гей хора.

„Толкова по-лесно е да намериш някого за свалка в Grindr, отколкото да отидеш в бар сам“, казва Адам. „Особено ако тъкмо си се преместил в нов град, е много лесно да оставиш приложенията за запознанства да се превърнат в социалния ти живот. По-трудно е да търсиш социални ситуации, в които вероятно ще трябва да направиш повече усилия“.

„Има моменти, в които искам да се чувствам желан и заради това влизам в Grindr“, казва Пол. „Качвам си снимка без риза и започвам да получавам съобщения, в които ми казват, че съм готин. За момента това ме кара да се чувствам добре, но никога нищо не излиза от това, а и тези съобщения спират да идват след няколко дни. Чувствам се все едно почесвам сърбеж, но всъщност е краста. И просто ще се разпространи“.

И все пак най-лошото нещо на приложенията – и отговор на въпроса защо те са важни за разликата в здравословното състояние на гей и хетеросексуалните мъже – не е, че ги използваме много. А това, че те са почти перфектно създадени, за да подчертаят нашите негативни вярвания за нас самите. В резултат на интервюта, които Елдър – изследователят на посттравматичен стрес – прави с гей мъже през 2015 г., той открива, че 90 процента съобщават, че искат партньор, който да е висок, млад, бял, мускулест и мъжествен. За по-голямата част от нас, които едва отговаряме и на един от тези критерии (да не говорим за всички пет!), приложенията за свалки просто ни предоставят ефикасен начин да се чувстваме грозни.

Пол казва, че е „наелектризиран в очакване да го отрежат“ веднага, щом ги отвори. Джон, бившият консултант, е на 27 години, 185 см висок и има шест коремни плочки, които се виждат през вълнения му пуловер. Но дори и той казва, че не получава отговор на повечето си съобщения, че прекарва вероятно около 10 часа в разговори с хора в приложението за всеки един час, който прекарва в среща за кафе или свалка.

За цветнокожите гей мъже положението е по-лошо. Винсент, който води терапевтични сесии с чернокожи и латино мъже за Департамента за публично здраве в Сан Франциско, казва, че приложенията дават на расовите малцинства две форми на обратна връзка: отхвърляне („Съжалявам, не си падам по чернокожи“) и фетишизиране („Здрасти, много си падам по чернокожи“). Пайхан, тайвански имигрант в Сиатъл, ми показва разговорите си в Grindr. Също като моите, те представляват предимно „Здравей“, които той е изпратил и които са без отговор. Едно от малкото съобщения, които е получил, гласи само „Азииииаааатец“.

Разбира се, това не е ново. Уолт Одец, психолог, който пише за социалната изолация още от 80-те, казва, че сауните са причинявали безпокойство на гей мъжете по същия начин, по който Grindr го прави сега. Но разликата, която вижда при по-младите си пациенти е, че „ако някой те отхвърли в сауната, все пак може да си поговорите след това. Може би това ти носи нов приятел или поне нещо, което става позитивно социално преживяване. В приложенията просто биваш игнориран, ако някой не те възприеме като сексуално или романтично завоевание“. Гей мъжете, които интервюирах, говорят за приложенията за запознанства по същия начин, по който хетеросексуалните хора говорят за Комкаст^[7]: кофти е, но какво да се прави? „Трябва да използваш приложенията в по-малките градове“, казва Майкъл Муур, психолог в Йейл. „Те изпълняват ролята на гей бар. Но лошата страна е, че поставят всички предразсъдъци на показ“.

Това, което приложенията засилват или може би просто ускоряват, е версията за възрастни на това, което Пачанкис нарича хипотеза за „Най-доброто малко момче в света“. Като деца израстването в килера ни прави по-склонни да концентрираме нашата себестойност върху това, което външния свят иска да бъдем – добри в спорта, добри в училище и така нататък. Като възрастни социалните норми на нашата общност ни притискат да концентрираме себестойността си дори по-силно – в начина, по който изглеждаме, мъжествеността ни, сексуалната ни активност. Но дори да успеем да се състезаваме в тази игра, дори да успеем да придобием какъвто там мъжествен-доминантен-активен идеал търсим, всичко, което всъщност сме направили, е да принудим себе си да сме съсипани, когато неизбежно го загубим.

„Често живеем живота си през очите на другите“, казва Алън Даунс, психолог и автор на „Кадифената ярост“, книга за борбата на гей мъжете със срама и социалното признаване. „Искаме да имаме мъж след мъж, повече мускули, по-висок статус или каквото друго ни носи краткотрайно признаване. Тогава се събуждаме на 40, изтощени и се чудим „Това ли е всичко?“. И тогава идва депресията“.

Огледах цялото ни семейство, всички деца, които тичаха наоколо, и си помислих „Никога няма да имам това“. И започнах да плача.

Пери Халкитис, професор в Нюйоркския университет, изчува разликата в здравословното състояние на гей и хетеросексуалните мъже от началото на 90-те. Публикувал е четири книги за гей културата и е интервюирал мъже, умиращи от ХИВ, възстановяващи се от наркотици и такива, които изпитват затруднения да планират собствената си сватба.

Поради тази причина, преди две години, 18-годишният му племенник Джеймс се появява треперещ на прага му. Настанява Халкитис и съпруга му на дивана и обявява, че е гей. „Ние му казахме, „Честито, членската ти карта и приветствения ти пакет са в другата стая“, спомня си Халкитис. „Но той беше прекалено нервен, за да схване шегата“.

Джеймс израства в Куинс като обичан член на голямо, свързано и либерално семейство. Ходи в публично училище с открити гей деца. „И въпреки това изпитва някакъв емоционален смут“, казва Халкитис. „Той разбира рационално, че всичко ще е наред, но да си в килера не е въпрос на рационалност, а на емоционалност“.

През годините Джейм убеждава себе си, че никога няма да се разкрие. Не иска вниманието, нито иска да се изправя пред въпроси, на които не може да отговори. Сексуалността му остава неразбрана за самия него – как би могъл да я обясни на други хора? „Виждах всички тези традиционни семейства по телевизията“, казва ми той. „В същото време гледах много гей порно, където всички са със супер тела, необвързани и правят много секс. Така че си мислех, че това са моите две опции: приказката, която никога не можех да имам, или гей животът, в който няма никаква романтика“.

Джеймс си спомня точния момент, в който решава да остане в килера. Трябва да е бил на около 10 или 11 години, завлечен на почивка в Лонг Айлънд от родителите си. „Огледах цялото ни семейство, всички деца, които тичаха наоколо, и си помислих „Никога няма да имам това“. И започнах да плача“.

В момента, в който го казва, осъзнавам, че описва същото откритие, което аз имах на неговите години, същата тъга. При Джеймс това е през 2007 г. При мен беше през 1992 г. Халкитис казва, че при него е било през 1977 г. Изненадан от факта, че някой на годините на племенника му може да има същото преживяване като неговото, Халкитис решава, че следващата му книга ще бъде за травмата от килера.

„Дори сега, дори в Ню Йорк, дори при подкрепящи те родители, процесът по разкриване си остава предизвикателство“, казва Халкитис. „Може би винаги ще бъде“.

Всяка дискусия за психичното здраве на гей мъжете трябва да започва от това, което се случва в училище.

Какво можем да направим по въпроса? Когато мислим за брачни закони или забрани на престъпленията от омраза, сме склонни да ги приемаме като защита на правата ни. Това, което не разбираме, е, че законите буквално влияят на здравето ни.

Едно от най-шокиращите изследвания, на които попаднах, описва скок на тревожността и депресията сред гей мъжете през 2004 и 2005 г., когато 14 щати приемат конституционни поправки, с които дефинират брака като съюз между мъж и жена. Гей мъжете в тези щати показват 37-процентно увеличение на разстройствата на настроението, 42-процентно увеличение на алкохолизма и 248-процентно увеличение на случаите на генерализирано тревожно разстройство.

Най-страшното нещо за тези числа е, че законните права на гей хората, живеещи в тези щати, не се променят. Не можехме да се омъжваме в Мичиган преди да приемат поправката и не можехме да се омъжваме в Мичиган след нея. Тези закони бяха символични. Това беше начинът на мнозинството да информира гей хората, че не сме желани. Но това, което е още по-лошо, е че нивата на безпокойство и депресия не се покачват само в щатите, в които са приети конституционни поправки. Те се повишават (макар и по-малко драматично) сред гей хората в цялата страна. Кампанията да ни накарат да страдаме проработи.

Сега умножете това с факта, че страната ни наскоро избра ярко оранжев Демогоргон (президентът Доналд Тръмп – бел. ред.), чиято администрация публично и с желание се опитва да отмени всеки един напредък, който гей общността е направила през последните 20 години. Посланието към гей хората – особено най-младите, които точно сега усвояват своята идентичност – не може да бъде по-ясно и по-ужасяващо.

Всяка дискусия за психичното здраве на гей мъжете трябва да започва от това, което се случва в училище. Въпреки прогресът, който се случва там, американските образователни институции, пълни с отворковци, безразлични учители и ретроградни политики, остават опасно място за децата. Емили Грейтак, ръководител на изследванията в организацията, бореща се с тормоза GLSEN, ми разказва как от 2005 до 2015 г. процентът на тийнейджъри, твърдящи че се са тормозени заради сексуалната си ориентация, не е спаднал изобщо. Само около 30 процента от образователните региони имат политики срещу тормоза, които изрично споменават ЛГБТ децата, докато хиляди други региони имат политики, които забраняват на учителите да говорят за хомосексуалността по позитивен начин.

Тези ограничения затрудняват още повече децата в справянето им с малцинствения стрес. Но за щастие, не е необходимо всички учители и всички тийн батки от отбора по лакрос да приемат гей хората изведнъж. През последните четири години Николас Хек, изследовател в Маркет Юнивърсити, води групи за подкрепа на гей гимназисти. Той ги подготвя за взаимодействията им с техните съученици, учители и родители и се опитва да им помогне да разграничат обикновения тийнейджърски стрес от този, който изпитват заради сексуалността си. Едно от децата например било притискано от родителите си да следва изкуства вместо финанси. Родителите му имали благородни мотиви – те просто се опитвали да го насочат към сфера, в която ще се сблъсква с по-малко хомофоби – но той бил вече притеснен. Ако се откаже от финансите, означа ли това, че се предава пред стигмата? А ако избере изкуствата и въпреки това го тормозят, може ли да каже на родителите си?

Номерът, казва Хек, е в това да накараме децата да задават тези въпроси открито, защото един от ключовите симптоми на малцинственият стрес е избягването. Децата чуват обидни коментари в коридора, затова решават да вървят по друг или си слагат слушалките. Искат помощ от учител и получават отказ, затова спират да търсят помощ от възрастните изобщо. Но децата в изследването, казва Хек, вече започват да отхвърлят отговорността, която са поемали преди, когато са били подложени на тормоз. Започват да разбират, че дори да не могат да променят средата около себе си, им е позволено да спрат да се обвиняват за нея.

Така че за децата целта е да се идентифицира и предотврати малцинственият стрес. Но какво може да се направи за тези от нас, които вече са го интернализирали?

На много от мъжете им отнема години преди да осъзнаят, че това, към което се стремят – да имат перфектно тяло, да работят повече и по-качествено от колегите си, да организират идеалната свалка в Grindr след работен ден – подсилва собствения им страх от отхвърляне.

„Свършена е много работа с децата, които са куиър, но няма еквивалент, когато си вече над 30 или 40 години“, казва ми Салуей. „Дори не знам къде можеш да отидеш“. Проблемът според него е, че сме изградили напълно отделени инфраструктури за справяне с психичните болести, превенцията на ХИВ и злоупотребата с наркотици, въпреки че всички доказателства показват, че това не са три епидемии, а една. Хората, които се чувстват отхвърлени, са по-склонни да използват медикаменти, което ги прави по-склонни да правят рискован секс, което ги прави по-податливи на заразяване с ХИВ, което ги прави по-склонни да се чувстват отхвърлени и т.н.

През последните пет години, с натрупването на доказателства за тези взаимовръзки, няколко психолози и епидемиолози започват да лекуват отчуждението сред гей мъжете като „синдемик“: група от здравословни проблеми, никой от които не може да бъде излекуван самостоятелно.

Пачанкис, изследователят на стреса, току-що е започнал първия за страната контролиран експеримент на случаен принцип на „гей-утвърждаваща“ когнитивно-поведенческа терапия. След години на емоционално отчуждение много гей мъже „буквално не знаят какво чувстват“, казва той. Партньорът им им казва „Обичам те“ и те отговарят „Ами, аз обичам палачинки“. Късат с мъжа, с когото се виждат, защото той си оставя четката за зъби в къщата им. Или като много от мъжете, с които говорих, правят секс без предпазни мерки с някого, когото виждат за пръв път, защото не знаят как да се вслушат в собствената си тревожност.

Емоционалното отдалечаване от този вид е широко разпространено, казва Пачанкис. На много от мъжете, с които той работи, им отнема години преди да осъзнаят, че това, към което се стремят – да имат перфектно тяло, да работят повече и по-качествено от колегите си, да организират идеалната свалка в Grindr след работен ден – подсилва собствения им страх от отхвърляне.

Простото посочване на тези модели на поведение дава големи резултати: само за три месеца пациентите на Пачанкис показват понижени нива на безпокойство, депресия, употреба на наркотици и секс без презерватив. Сега той разширява проучването, за да включи повече градове, повече участници, за по-дълъг период.

Тези решения са обещаващи, но все още не са перфектни. Не знам дали някога ще видим затваряне на пролуката между психичното здраве на гей хората и хетеросексуалните хора, поне не напълно. Винаги ще има повече хетеросексуални деца, отколкото гей деца, ние винаги ще бъдем изолирани сред тях и винаги, на някакво ниво, ще израстваме сами в семействата си, в училищата си и в градовете си. Но може би това не е изцяло лошо. Отдалечеността ни от мейнстрийма може да е източник на някои от нещата, които ни разболяват, но е също източник на нашата духовитост, нашата издръжливост, нашето съчувствие, нашите таланти за обличане, за танцуване, за пеене на караоке. Трябва да имаме това предвид, докато се борим за по-добри закони и по-добра среда – и докато разберем как да бъдем по-добри едни към други.

Продължавам да мисля за нещо, което разработчикът на софтуер Пол ми каза: „Преди си казвахме, че когато свърши епидемията на СПИН, ще бъдем добре. След това беше – когато имаме право да сключваме брак, ще сме добре. Сега е – когато спре тормозът, ще бъдем добре. Продължаваме да чакаме момента, в който ще чувстваме, че не сме различни от другите хора. Но истината е, че сме различни. Крайно време да го приемем“.

Бележки

[1] Съкратено от метамфетамин — бел. прев.

[2] Това не е истинското му име. Само някои от имената на гей мъжете в тази статия са истински — бел. авт.

[3] Вероятно се има предвид град, силно подкрепящ Демократичната партия, чийто цвят е синият. „Сините“ градове и щати се смятат за по-либерални. — бел. прев.

[4] В английския език „килер“, „гардероб“ или „дрешник“ (closet) е жаргон от гей-лесбийската субкултура, използван като метафора за криенето на сексуалната ориентация. Идва от асоциацията с традиционното място за криене в играта на криеница. — бел. прев.

[5] Гей квартали в Сан Франциско, Ню Йорк и Чикаго съответно. — бел. прев.

[6] Калка на английското “chemsex” – секс под влиянието на наркотици, често с повече от двама участници. — бел. прев.

[7] Comcast – най-голямата телекомуникационна компания в САЩ. — бел. прев.

• About
• Latest Posts

Следвай ни:

Gama News

GamaNews.bg е българска медия за новини, посветени на лесбийките, гей мъжете, бисексуалните, трансполови и куиър хора.

Следвай ни:

Latest posts by Gama News (see all)

• Олимпийски медалист прекъсва кариерата си, за да се бори за ЛГБТК ръвенството в спорта, вдъхновен от своя гей баща - 17.03.2019
• Ангола отмени колониалното антигей законодателство и инкриминира дискриминацията - 25.01.2019
• Съдът в Страсбург: Македония дължи да въведе бърза, прозрачна и достъпна процедура за промяна на гражданския пол - 17.01.2019